Господ искал хората да населят цялата земя, а те се струпали в един град, защото там имало работа. Почнали да строят кула. От всички краища се стичал народ. Едната половина на земята опустяла, а другата натежала. Щяла да се наклони на една страна и полюсите й да се разлюшкат.

Тогава Господ смесил езиците. Хората не можели да се разбират помежду си и да работят заедно. Пръснали се на групи, според езика си, по цялата земя. Така Господ създал народите и предотвратил първата глобалистична катастрофа. Но скоро хората научили чужди езици и пак започнали да се скупчват там, където има работа.

Наблъскали се в големите градове като в асансьор. Дишали уста в уста и вирусите се разнасяли  мълниеносно, като клюка. Тогава Господ разбрал, че смесването на езиците не е достатъчно и решил направо да запуши устите на хората … с маска.


По-късно историците нарекли този период „Втория Вавилон“. Но до тогава минало много време, през което хората се мъчили да говорят и работят опосредствено: през маска, през параван, през шлемове, телефони и компютри.

Започнали да работят от дома. Били дисциплинирани. Старали се много и работата потръгнала: Създали месо, което не е расло на кокъл и зеленчуци, които не са расли на корен. Проявявали тонове солидарност. Товарили храната на тирове и я изпращали на по-бедните и страдащи народи. Но тези народи също били солидарни и веднага връщали храната обратно. Така купищата храна не се задържала на едно място, а непрекъснато пътувала назад-напред през границите на отворените икономики.

Накрая, след безброй обезпаразитявания по митниците и 14 дневни карантини на пограничните паркинги в очакване на зелени коридори, един от зеленчуците, който не е расъл на корен, проговорил с човешки глас:

Хора, стига толкова солидарност, стига потене вкъщи. Не разбрахте ли, работата от дома е добро нещо, но дигиталните домати не стават за ядене.

***

Икономиката има 3 стълба: Силна държава. Силен бизнес. Силно домакинство. Най-верният показател за реалното състояние на страната не е макроикономиката, а микроикономиката – силното домакинство. Без силно домакинство не е възможен нито силен бизнес, нито силна държава.

Преди два дни, един човек тръгнал да напръска дърветата в овощната си градина, която се намирала след пропусквателния пункт. От пункта го върнали обратно. Човекът имал нотариален акт, като наследник на градината и попитал дали ще го пуснат, ако го донесе и покаже на полицаите. Отговорили му, че само този, който е наложен с налози и е плащал данъци като земеделски производител, ще има право да се погрижи за прехраната на семейството си.

След европейските програми за преструктуриране на аграрния бизнес, в най-добри години, българските фирми са в състояние да задоволят максимум до 30% от необходимите за страната плодове, зеленчуци, месо и мляко. Останалите 70% са внос.

Фирмите от чужбина, които доскоро ни снабдяваха с месо и зеленчуци алармират, че нямат работници и няма да успеят да изпълнят договорите си. Границите са затворени. Тези, които берат нарциси, ягоди, портокали и маслини по полетата на Европа, сега са тук. Земята ни също е тук. Какво богатство…

Но ние ще се откажем от него и няма да го използваме. Ще работим от дома. Ще подпомогнем и едрия аграрен безнес, където хората пътуват скупчени в микробуси, за да стигнат до полето. Но няма да подкрепим домакинствата, които могат да осигурят плодове и зеленчуци за семейството си. Казвам така категорично, че се отказахме от големия ресурс на личното стопанство, защото работата по полето вече трябваше да е започнала…

А земеделски производител е този, който продава продукцията си и след приспадане на направените разходи получава от продажбата поне минимална годишна заплата.

***

Има ли място, където хората могат да работят извън дома, при строго спазване на всички изисквания на щаба за борба с пандемията? – Да, има. Това са малките наследствени парчета земя, където хората не е нужно да  проветряват. Където работят само с членовете на семейството, с които така или иначе живеят. До където пътуват с личния си автомобил и са на разстояние от външни хора на около декар.

Ще се върнат ли в малките градчета и села тези, които тръгнаха да си вадят хляба в големите градове или в чужбина? Ще дойдат ли нови хора от тези, които сега губят работата си? – Не.

Първо не: Виждаме снимки от болниците в някои по-отдалечени краища на страната. Поради преструкторирането им в търговски дружества и дисбаланса от струпване на много болнични заведения в големите градове, снимките по скоро напомнят за отказ от здравеопазване.

Много от хората имат ученици, които ще останат в градовете по местоживеене, за да доучват пропуснатите учебни часове през лятото. Ако няма ясни правила как ще се предвижват хората и къде биха се лекували, те няма да се върнат в селата и ще останат по квартирите си в града.

Второ не: То е свързано със загубата на доверие през годините на прехода:

Макар и много окастрени, европейските субсидии не стигнаха до по-голямата част от българските домакинства. Местните феодали оказват натиск върху тях. Същото се отнася за прекупвачите и спекулантите, както и за безнаказаните кражби от полето.

Без ясно разписани и конкретни правила за всяко населено място, такива каквито изготви екипът от медицински специалисти към щаба за борба с вируса, през лятото хората ще останат на адресите си, по местоживеене. Не поради незнание, а с цел пестене на средства, някои от домакинствата вече се отказват от интернет. Правилата трябва да се популяризират чрез всички медии, за всяко населено място.

Доверие не се печели за една година, но все от някъде трябва да се почне. Ако търсим начин кризата да се превърне във възможност, ресурът са те – българските домакинства. Ще го кажем с други думи, за да ни разберат и генералите:

Хората на полето не са на първата бойна линия. Те са тилът. Но крайната победа в битката срущу вируса е невъзможна без обоза. Без сигурен тил зад гърба, гладът дебне отвсякъде.